image_pdfimage_print
Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 3 от 2000 г., пор. 8
ОТНОСНО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА КАСАЦИОННОТО ПРОИЗВОДСТВО
1. Въззивните решения на окръжните съдилища по искове за парични вземания с цена на иска под 1000 лв., ако искът е предявен като частичен, не подлежат на касационно обжалване.
2. Решенията на апелативните съдилища, с които се отказва вписване на обстоятелства в съдебен регистър, подлежат на касационно обжалване.
3. Въззивните решения, с които се прогласява нищожността или се обезсилват първоинстанционни решения, като делото се връща за ново разглеждане, подлежат на касационно обжалване.
4. Когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани. При неизпълнение първоинстанционното решение се обезсилва. По същия начин процедира и ВКС, освен в хипотезите на чл. 98, ал. 1, б. “г” и “д” ГПК, при които решението на въззивния съд се обезсилва и делото се връща на този съд за уточняване основанието или петитума на иска.
5. Подлежат на касационно обжалване определенията за преграждане на производството – за прекратяване, спиране или отказ за възобновяване на спряно производство.
Прекратителните определения на първоинстанционния съд са тези постановени при липса на положителната процесуална предпоставка или наличие на процесуална пречка за упражняване правото на иск – чл. 15 ГПК, чл. 16 ГПК, чл. 17 ГПК, чл. 18 ГПК, чл. 20 ГПК, чл. 25 ГПК и чл. 224 ГПК, при препращане делото по подведомственост на административен орган – чл. 10 ГПК или по подсъдност на друг съдебен орган – чл. 92 ГПК и чл. 93 ГПК, при десезиране на съда поради оттегляне и отказ от иска или постигане на съдебна спогодба – чл. 119 ГПК и чл. 125 ГПК, при смърт на страната, когато не е възможно процесуално приемство, при сливане качеството на ищец и ответник поради приемство, при невъзобновяване в срок на спряно дело, при замяна на страната от съда – чл. 117 ГПК, чл. 178 ГПК и чл. 180 ГПК, при отказ да се конституира като ищец главно встъпило лице в процеса – чл. 181 ГПК, при отказ за възстановяване срока за обжалване – чл. 39 ГПК, при отказ за освобождаване от държавна такса по чл. 63, ал. 1, б. “б” ГПК.
Приравнени на тях са едноличните разпореждания на съдия от първоинстанционен съд за връщане на нередовна искова молба – по чл. 100, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Като преграждащо следва да се третира и определението в охранителното производство по чл. 433, ал. 2 ГПК, с което то се прекратява.
Прекратителни определения във въззивното производство са: определенията по чл. 200 ГПК при просрочие на жалбата, при неизпълнение на указанията за отстраняване в срок на нейната нередовност, при липсата на процесуални предпоставки за упражняване правото на въззивна жалба. Към тази категория се отнасят и едноличните разпореждания на съда за нейното връщане, както и по чл. 203 ГПК, поради десезиране на съда с оттегляне на въззивната жалба.
На касационно обжалване подлежи и определението, с което се прекратява въззивно производство, решението по което не подлежи на обжалване пред ВКС.
Същото се отнася и до определенията на въззивния съд за оставяне без разглеждане частни жалби срещу определения на първоинстанционния съд поради просрочие, неотстранена в срок нередовност, липса на процесуални предпоставки за упражняване правото на жалба или десезиране на съда, независимо от обжалваемостта на самото определение по съществото на жалбата пред ВКС.
6. Подлежат на касационно обжалване определенията, с които се разрешава материалноправен спор, свързан с предмета на съдебното производство.
Такива са: определението по чл. 291 ГПК относно тегленето на жребия в делбата; определението по чл. 414 ГПК за определяне равностойността на присъдената движима вещ. Такива са още: определението по чл. 192, ал. 4 ГПК – относно изменение на решението в частта му за разноските; и определението по чл. 248 ГПК за издаване дубликат от изгубен или унищожен изпълнителен лист, доколкото решението, до което се отнасят подлежи на касационен контрол, съгласно чл. 218а, б. “а” и “б” ГПК.
Отказът за издаване на охранителен акт по чл. 473, ал. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване.
7. ВКС не може да допусне обезпечение на иск, когато за пръв път е сезиран с молба от ищеца по чл. 308 ГПК.
8. ВКС не може да постанови спиране на производството по чл. 182, б. “г” и “д” ГПК.
9. Пред касационната инстанция са допустими доказателства за установяване допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила относно валидността и допустимостта на решението и относно ограничаване правото на участие на страната в процеса.
10. ВКС следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното решение. Той осъществява контрол за правилността на въззивното решение в рамките на заявените в жалбата основания и може да преквалифицира посочените в нея нарушения, както и да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като касационно основание.
Разрешенията, отнасящи се до въззивното производство в т. 2, т. 13, т. 14, т. 15 и т. 16 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, се прилагат и за касационното обжалване при частично обжалване – чл. 196, ал. 2 ГПК относно забраната за влошаване положението на обжалващия – чл. 208, ал. 2 ГПК, обжалване при другарство – обикновено и необходимо, обективното кумулативно и евентуално съединяване на искове – чл. 206, ал. 2 ГПК.
11. Допустимо е при отмяна на въззивно решение по свой почин ВКС да укаже при новото разглеждане на делото да се извършат оглед, освидетелстване или да се изслуша заключение на вещи лица.
12. Грешките при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или научни правила представляват нарушение на съществени процесуални правила по чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 157, ал. 1 и 3 ГПК.
13. Член 218в, ал. 5 ГПК се прилага освен при връщане на касационната жалба на основание чл. 218в, ал. 3 ГПК още и когато въззивното решение не подлежи на обжалване, липсва интерес или легитимация на обжалващия, десезиране на съда с оттегляне на жалбата, спиране на производството или отказ за неговото възобновяване.
14. Определенията на тричленен състав на ВКС, потвърждаващи разпореждания на въззивен съд за връщане на касационна жалба, не подлежат на обжалване пред петчленен състав на съда по реда на чл. 218в, ал. 5 ГПК.
Чл. 11 ГПК
Чл. 93 ГПК
Чл. 100 ГПК
Чл. 157 ГПК
Чл. 182 ГПК
Чл. 188 ГПК
Чл. 209 ГПК
Чл. 218а ГПК
Чл. 218в ГПК
Чл. 218в ГПК
Чл. 308 ГПК
Чл. 500 ГПК
Докладчик – зам.-председателят на Върховния касационен съд Благовест Пунев

Председателят на Върховния касационен съд на основание чл. 88 и чл. 90, ал. 1 т. 3 ЗСВ е направил предложение до Общото събрание на Гражданската колегия да постанови тълкувателно решение по следните спорни въпроси на касационното производство: (ДВ, бр. 124/1997 г. и ДВ, бр. 64/1999 г.).
1. Подлежат ли на касационно обжалване въззивните решения на окръжните съдилища по иск за парично вземане с цена на иска под 1000 лв., ако искът е предявен като частичен.
2. Подлежат ли на касационно обжалване решенията на апелативните съдилища, с които се отказва вписване на обстоятелства в съдебен регистър.
3. Подлежат ли на касационно обжалване въззивните решения, с които се прогласява нищожността или се обезсилват първоинстанционни решения, като делото се връща за ново разглеждане.
4. Как трябва да се процедира от въззивния и съответно от касационния съд, когато за първи път пред тях се констатира нередовност на исковата молба.
5. Кои въззивни определения, извън тези, потвърждаващи определения за прекратяване, спиране или отказ от възобновяване на спряно производство, са преграждащи и съответно подлежат на касационно обжалване.
6. Кои определения извън преграждащите развитието на производството поради близостта си с решенията като разрешаващи материално-правен спор, подлежат на касационно обжалване.
7. Може ли Върховният касационен съд, не само по реда на обжалване определение на въззивен съд, да допусне обезпечение на иска, а и да постанови такава мярка, ако е сезиран за пръв път с молба от ищеца по чл. 308 ГПК.
8. Може ли Върховният касационен съд да постанови спиране на касационното производство на основание чл. 182, б. “г” и “д” ГПК.
9. Допустими ли са пред касационната инстанция доказателства за установяване на допуснати от въззивния съд нарушения на съществени процесуални правила.
10. Какви са пределите на касационната проверка извън заявените в жалбата основания.
11. Допустимо ли е, при отмяна на въззивно решение, по свой почин Върховният касационен съд да укаже при новото разглеждане на делото да се извършат оглед, освидетелстване или да се изслуша заключение на вещо лице.
12. Необосноваността не е предвидена като самостоятелно отменително основание при касационното обжалване и при констатирането й като порок как трябва да се квалифицира от касационната инстанция – като нарушение на материалния закон или нарушаване на съществени процесуални правила.
13. Прилага ли се чл. 218в, ал. 5 ГПК извън случаите на връщане касационната жалба на основание чл. 218в, ал. 3 ГПК.
14. Подлежат ли на обжалване съгласно чл. 218в, ал. 5 ГПК определенията на състав на Върховния касационен съд, потвърждаващи разпореждания на въззивния съд за връщане на касационната жалба.
Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
1. Според чл. 218а, б. “а” ГПК въззивните решения на окръжните съдилища по искове за парични вземания с цена на иска до 1000 лева са изключени от касационно обжалване. Изключението се отнася само до искове, които имат за предмет парични притезания, а не и до други имуществени искове. При обективно съединяване на няколко иска за парични вземания с цена на всеки от тях до 1000 лева, решението, постановено по отделните искове, не подлежи на касационно обжалване, независимо че общият сбор от цената на всички искове надхвърля тази сума, тъй като предявени самостоятелно, решенията по тях биха били необжалваеми.
Спор в съдебната практика възниква, когато искът за парично вземане с цена под 1000 лева е предявен като частичен, а цялата претенция е над този размер. Според едното разбиране, меродавен за допустимостта на касационното обжалване е размерът на цялата, а не на частично заявената претенция. То се аргументира с обстоятелството, че уважаването или отхвърлянето на частичния иск рефлектира върху основателността на цялата претенция, която като сума надхвърля 1000 лева. Според другото разбиране, независимо че искът за парично вземане е предявен като частичен, щом като цената му е под 1000 лева, постановеното от окръжния съд решение е необжалваемо. Касае се за самостоятелен иск за такъв размер на претендираното парично вземане. Ищецът и при частичния иск определя размера, за който търси защита, което не се различава от исковете, с които се претендира пълният размер на паричното вземане. Противното би означавало, според това становище, да се заобикаля забраната за обжалваемост на решения на окръжния съд по парични искове с цена до 1000 лева, чрез предявяването им като частични.
ОСГК намира за правилно второто становище. Предмет на делото е спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца. То се характеризира с правопораждащия факт, на който правната норма е придала правно значение, носителите и съдържанието му, и се въвежда чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба, т.е. тези индивидуализиращи белези на материалното право се сочат чрез основанието и петитума на иска. Когато ищецът въведе като предмет на делото само част, а не цялото материално право, той предявява частичен иск. При облигационните парични притезания, предявяването на частичен иск въвежда като предмет на делото част от претендираната парична сума. Това може да бъде резултат от погрешни представи относно действителния размер на спорното право, при което ищецът е заявил цялата си претенция и не може да търси с нов иск разликата над нея. В тази хипотеза е безспорно, че щом като предявеният от него иск за парично вземане е под 1000 лева, независимо че действителният размер надвишава тази сума, постановеното въззивно решение от окръжния съд няма да подлежи на касационно обжалване. Това е пределът, до който искът може да бъде уважен и не може в отделен процес да се търси присъждане на повече от заявеното. Различно е положението, когато искът съзнателно е предявен за част от спорното право, като ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати сума под 1000 лева, запазвайки си възможността с нов иск да търси горницата над нея. Тази процесуална възможност се ползва от ищеца като средство да спести разноски от държавна такса при несигурен изход от спора. При уважаване на частичния иск, той може да предяви нов иск за разликата, а при отхвърлянето му, тъй като се отрича цялото спорно право, не би могъл успешно да търси допълнително присъждане. И в тази хипотеза, обаче, със сила на пресъдено нещо се установява само предявената част от спорното право. При уважаването на частичния иск за горницата от сумата, предмет на новия иск, ищецът не може да се позовава на формирана сила на пресъдено нещо по частичен иск, макар че при отхвърлянето му се отрича основателността на претенцията като цяло. Предмет на делото е част от спорното право, на което съответства и предметът на решението, включително това на окръжния съд като въззивна инстанция. Процесуалният закон, обаче, не прави разлика при приетия критерий за необжалваемост между решение, постановено по частичен иск или по иск за целия размер на парично вземане до 1000 лева. И в двата случая се касае до самостоятелни претенции за присъждане на този размер на претендираното вземане, за който се търси защита. Затова, ако парично вземане до 1000 лева е въведено като предмет на делото от ищеца по частичния иск, по този предмет ще се формира сила на пресъдено нещо, независимо че представлява част от спорното право, и въззивното решение няма да подлежи на касационно обжалване.
2. Съгласно чл. 500 ГПК отказите на окръжния съд за вписване на обстоятелства, подлежащи на вписване в съдебния регистър, подлежат на обжалване пред апелативния съд.
Систематическото и граматическото тълкуване на цитирания текст налагат извода, че решенията, с които се отказва вписване, подлежат и на касационно обжалване. За разлика от други аналогични разпоредби, при които обжалваемостта по касационен ред на определени категории съдебни актове, изрично е предвидена, в разглежданата хипотеза липсва такова законово разпореждане, т.е. не е отразено в нормата на чл. 500 ГПК, че решението на въззивния съд е окончателно. Това обстоятелство, свързано с нормата на чл. 218, б. “б” ГПК, която предвижда, без изключение, обжалваемост на решенията на апелативния съд, аргументира също допустимостта на касационното обжалване на решенията, с което е потвърден отказът на окръжния съд като регистърен съд. Процесуалните норми, регламентиращи правото на защита на страните в процеса, могат да се тълкуват поради този си характер само стриктно, а не разширително във вреда на субектите на това право. Общият принцип на действащата процесуална уредба при разглеждането на гражданските дела е триинстанционността на съдебното производство, визиран в чл. 15, ал. 1 ЗСВ, който намира отражение и в чл. 218а ГПК. Изключението от този принцип за определени категории актове на съда по граждански дела, следва да бъде изрично формулирано, в какъвто смисъл е използваната законодателна техника с изброително посочване на изключенията от касационно обжалване. Обстоятелството, че нормата на чл. 500 ГПК се намира в част шеста “Охранителни производства” на ГПК, а съгласно чл. 434 ГПК от глава четиридесет и шеста “Общи правила” на охранителните производства липсва препращане към разпоредбите, уреждащи касационното обжалване на съдебни актове от част втора “Исково производство” глава деветнадесета на ГПК, не означава, че то не е приложимо в случая. Текстовете, отнасящи се до глава “Касационно обжалване”, са приети в един значително по-късен период. Освен това, регистърното производство като специално, се отклонява от общите правила на охранителното производство. В исторически аспект решенията, постановени в регистърното производство, са подлежали на обжалване по общия ред и за тях са били допустими извънредните способи за отмяна на влезли в сила решения.
Регистърните производства са граждански и за тях се прилага общия принцип на чл. 15 ЗСВ. Изричното отбелязване в нормата на чл. 500 ГПК, че решенията на окръжния съд, с които се отказва вписване, подлежат на обжалване пред апелативния съд, се отнася не до изключването им от касационен контрол. Разпоредбата има предвид обжалваемостта само на отказите на окръжния съд за вписване, извън които остават позитивните решения на този съд. Не може да се прави аналогия с текста на чл. 432, ал. 1 и 2 ГПК, който препраща към реда за обжалване на определенията по чл. 217 ГПК при отказ да се извърши съответното охранително действие, поради специалния характер на регистърното производство. Макар че производството е едностранно и постановеното по него решение не се ползва със сила на пресъдено нещо, с него се завършва самостоятелно производство и се разрешава процесуалното правоотношение, свързано с постановения отказ за вписване. Поради това потвърждаването отказа за вписване от апелативния съд подлежи на касационно обжалване.
3. Според чл. 218а, б. “а” и “б” ГПК на обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения на окръжните съдилища и решенията на апелативните съдилища. Въззивната инстанция е решаващ, а не проверяващ съд, което произтича от положението й на втора по ред инстанция по същество. Тя не е контролноотменителна инстанция, каквато беше по отменената процесуална уредба. Затова нейното решение не е условие да се породят последиците на първоинстанционно решение, както е при контролно отменителното производство. Независимо от това дали с въззивното решение се оставя в сила или изцяло, или частично се отменя първоинстанционното решение и се постановява решение в обратен смисъл, то поражда самостоятелно последиците на съдебния акт по спора – сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила и конститутивно действие. Поради това само то, а не и първоинстанционното решение вкл. в хипотезата на потвърждаването му от въззивния съд, подлежи на касационно обжалване и отмяна. При отмяна на въззивното решение ще се възстанови висящността на въззивното производство.
На касационно обжалване като редовен способ за контрол подлежат обжалваеми и невлезли в сила решения на въззивните (окръжни и апелативни) съдилища. Това са преди всичко актове, с които се разрешава материалноправния спор по същество – изцяло или частично се уважава, респ. отхвърля, предявеният иск или искове, съединени обективно или субективно за разглеждане в общ процес. Когато с въззивното решение се прогласява нищожността на първоинстанционното решение или то се обезсилва като недопустимо и производството по делото се прекратява, т.е. прегражда се по-нататъшното развитие на производството, съдебният акт подлежи на касационен контрол. При упражняването на този контрол, касационната инстанция се произнася и по законосъобразността на решението за прогласената нищожност, респ. обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение за да прецени правилността на постановеното прекратяване на производството и при констатиране незаконосъобразност – да го отмени и върне делото на инстанцията по същество за произнасяне по основателността на предявения иск.
При обезсилване на недопустими първоинстанционни решения от въззивния съд се стига до преграждане на производството и в случаите на чл. 209, ал. 1, изр. 2 и 3 ГПК – когато делото се препраща на друг съдебен или административен орган при неподведомственост или неподсъдност или се връща на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения вместо непредявения иск. Този резултат настъпва, въпреки запазената висящност на производството, защото преграждане е налице пред сезирания съд или по иска, с който той е бил сезиран. Заинтересованата страна може да повдигне отрицателна препирня за подведомственост или подсъдност съгласно чл. 11, ал. 2 и чл. 93, ал. 2 ГПК, като обжалва определението за прекратяване на делото и изпращането му на друг съдебен или административен орган. Тази възможност се отнася и до хипотезата на произнасяне в същия смисъл на въззивния съд, като препятстващо упражняването правото й на иск пред сезирания съд. Това право ще бъде накърнено и когато вместо заявения от ищеца иск, въззивният съд е постановил връщане на делото за разглеждане на друг иск, който той не е предявил. В тези случаи касационният контрол е допустим, независимо че не е постановено окончателно прекратяване на производството. При уважаване на касационната жалба, ВКС ще се произнесе положително по повдигнатата от касатора препирня за подсъдност или подведомственост, респ. по основанието на заявения от него иск, при което ще върне делото на въззивния съд за произнасяне по същество.
В практиката спор повдига допустимостта на касационното обжалване на въззивни решения, с които се прогласява нищожността или се обезсилват първоинстанционни решения и делото се връща за ново разглеждане, тъй като висящността на производството е запазена и то продължава развитието си до постановяване решение по основателността на предявения иск. Този спор се свежда до възможността ВКС да проконтролира правилността на такова решение, а не и неговата валидност и допустимост, които могат да бъдат предмет на касационен контрол и в тези хипотези, тъй като се касае до правомощие на контролната инстанция, което може да бъде упражнено, независимо от характера на контролирания акт – арг. от чл. 218б, ал. 1, б. “а” и “б” ГПК. Тези разпоредби визират като касационни основания нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение (например ако е постановено от незаконен съдебен състав или извън рамките на въззивната жалба, респ. при просрочието й). В последния случай касационният контрол е наложителен и с оглед отстраняване порочния акт на въззивната инстанция, като препятстващ пораждане правните последици на валидния и допустим такъв на първоинстанционния съд, който, като необжалваем, е влязъл в сила.
Разбирането, че неправилните решения от посочената категория са необжалваеми по касационен ред, се аргументира с характера на акта, който в частта, в която делото се връща за ново разглеждане на първата инстанция, представлява определение по движение на делото, което не подлежи на обжалване и не осуетява възможността материалноправният спор да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо. Противното разбиране се обосновава с принципната обжалваемост пред ВКС на всички въззивни решения, освен изрично изключените в закона и приложимостта на ограничителното тълкуване на изключенията от касационно обжалване. Разширяването кръга на необжалваемите въззивни решения с посочената категория би довело до ограничаване процесуалните права на страните, като би нарушило принципа на тяхната равнопоставеност в процеса с отнемане правото им на триинстанционно производство.
ОСГК намира за правилно второто становище. Когато въззивният съд неправилно е прогласил нищожността или е обезсилил първоинстанционно решение като недопустимо, той е допуснал нарушение на съществени процесуални норми, които обезпечават постановяване на валиден и допустим съдебен акт (напр. погрешно е приел, че съдебният състав на първоинстанционния съд е незаконен, макар че той е функционирал в надлежен състав или че искът е бил предявен от или срещу недееспособна страна, макар че физическото лице е било пълнолетно и вменяемо). Нарушаването на тези процесуални норми следва да се проконтролира от касационната инстанция съгласно чл. 218б, ал. 1, б. “в”, пр. 2 ГПК, с което би се ускорило разглеждането и решаването на делото, като се спести връщането му на първата инстанция и констатиране на погрешното процедиране в по-нататъшния ход на производство. Когато касационната инстанция отмени неправилното решение за прогласяване на нищожност или обезсилване на първоинстанционното решение с връщане делото на първата инстанция, се осигурява произнасяне на въззивния съд по съществото на спора. С това се подобрява процесуалната дисциплина и се гарантира защитата на процесуалните права на страната, която е била засегната от разглеждания вид неправилност на въззивното решение.
4. Съгласно чл. 100, ал. 1 ГПК ако исковата молба не отговаря на изискванията на предходните два члена – чл. 98 и чл. 99 ГПК, на ищеца се изпраща съобщение за отстраняване в седмодневен срок допуснатите нередовности, а според ал. 2, ако той не ги отстрани в срок, исковата молба заедно с приложенията се връща. По същия начин се постъпва и когато нередовностите на исковата молба се забележат в течение на производството – чл. 100, ал. 3 ГПК. Поправената искова молба се смята за редовна от деня на нейното постъпване, т.е. с обратно действие нейният порок се счита за саниран. Първоинстанционният съд процедира по посочения в чл. 100 ГПК начин, когато пред него се констатира, че исковата молба не отговаря на изискванията за нейната редовност, предвидени в чл. 98 и 99 ГПК. Спор в практиката възниква когато нередовността на исковата молба е констатирана от въззивния съд. Според едното становище, при приета и разгледана от първоинстанционния съд нередовна искова молба, въззивният съд обезсилва решението и връща делото на първата инстанция за отстраняване на дефекта. Този начин на процедиране се обосновава с положението на въззивния съд на контролна инстанция, която се произнася по допустимостта на обжалваното решение, когато то е постановено по ненадлежно предявен иск. Другото разбиране е, че въззивният съд, може сам като инстанция по същество да приложи чл. 100 ГПК, за да отстрани нередовността на исковата молба като в зависимост от изпълнение на указанията й в тази насока ще разгледа основателността на въззивната жалба или ще обезсили първоинстанционното решение и постанови прекратяване на производство.
ОСГК намира за правилно второто становище. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да я повтаря, представлява нейно продължение. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактическите изводи на първоинстанционния съд. Спорният предмет по делото се въвежда с исковата молба, която трябва да съдържа задължителните реквизити, предвидени в чл. 98 и чл. 99 ГПК. Щом като при всяко положение на делото съдът може да констатира нейните нередовности и да дава указания на ищеца за тяхното отстраняване, а въззивният съд пристъпва направо към разглеждане материалноправния спор по същество, той може да остави без движение исковата молба съгласно чл. 100 ГПК при констатация за дефекти в нея, като даде указания за отстраняването им и да изпълни задължението си да постанови допустим съдебен акт по същество на спора. При поправянето им в дадения срок, производството ще продължи до произнасяне с решение по основателността на въззивната жалба, а при неотстраняването им обжалваното първоинстанционно решение следва да се обезсили като постановено по ненадлежно предявен иск и производството по делото да се прекрати. При този начин на процедиране, който съответства на променената същност на втората инстанция при въззивното обжалване, се ускорява разглеждането на делата и се подобрява процесуалната дисциплина със спестяване връщането на делото на първата инстанция. Допълнителен аргумент в подкрепа на застъпеното разбиране е, че разпоредбата на чл. 209, ал. 1 ГПК не визира като правомощие на въззивния съд да обезсили решението на първоинстанционния и да върне делото за ново разглеждане в хипотезата на чл. 100 ГПК, макар че предвижда такова разрешение за други хипотези на недопустимост. Това означава, че сам въззивният съд може да приложи чл. 100 ГПК и при неотстраняване нередовността на исковата молба сам да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото, като общо предоставено му правомощие с цитираната разпоредба. Отстраняването на дефектите на исковата молба пред този съд може да се отнася до всички реквизити на исковата молба, посочени в чл. 98 и чл. 99 ГПК при съобразяване, че когато се уточнява основанието, петитумът или страните по делото, то не трябва да представлява недопустимо изменение на иска или предявяване на нов иск пред втората инстанция в нарушение на чл. 116 и чл. 117 ГПК.
Касационната инстанция служебно следи за допустимостта на обжалваното пред нея въззивно решение, независимо от това дали е въведено в касационната жалба оплакване за недопустимост на акта на въззивния съд. При констатация, че е приета за разглеждане нередовна искова молба, ще избере своя начин на процедиране в зависимост от дефекта, който обуславя тази нередовност. Ако той не се отнася до съществото на делото като уточняване на основанието или петитума на иска, а е отстраним пред тази инстанция – например чрез приподписване на исковата молба от ищеца или неговия пълномощник, когато е подадена от такъв, респ. от законния представител на страната или чрез внасяне на дължимата държавна такса, съдът може да остави без движение исковата молба, с указания за отстраняване на нейната нередовност. При изпълнение на указанията му, дефектът се санира с обратна сила, извършените процесуални действия запазват значението си и съдът може да се произнесе по основателността на касационната жалба. В обратния случай той ще обезсили решенията на двете инстанции и ще прекрати делото в изпълнение на правомощието си по чл. 218ж, ал. 2 ГПК.
Ако недостатъкът е неотстраним пред касационната инстанция, решението на въззивния съд следва да се обезсили като делото му се върне за отстраняване нередовността с оглед възприетото по-горе разрешение.
5. В чл. 218а, б. “в” ГПК се предвижда касационно обжалване на определенията на въззивния съд, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по нататъшното развитие на производството. То е средство за контрол срещу незаконни определения, които не могат да се проконтролират по повод на обжалване на решенията пред ВКС. Преграждащи развитието на производството са преди всичко определенията, които визира чл. 185 ГПК – за спиране, прекратяване и отказ за възобновяване на производството. При прекратяване на производството се пресича възможността за завършване на делото с постановяване на решение и се заличават с обратна сила процесуалните действия до постановяване на прекратяването. С обжалването на прекратителните определения се защитава упражняването правото на иск на обжалващия.
Към прекратителните определения, подлежащи на касационен контрол се отнасят преди всичко постановените във връзка с недопустимостта на производството поради липса или ненадлежно упражняване правото на иск, т.е. при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на процесуална пречка. Тук се отнасят случаите, свързани с нарушенията на процесуалната правоспособност и дееспособност, законната представителна власт, представителството по пълномощие, наличието на правен интерес, процесуалната легитимация, отвод за пресъдено нещо – чл. 15, чл. 16, чл. 17, чл. 18, чл. 20, чл. 25 и чл. 224 ГПК. В тези хипотези, извън липсата на интерес и процесуална легитимация, прекратяване се постановява след неизпълнение указанията на съда за отстраняване нередовността на исковата молба – арг. от чл. 25 и чл. 100, ал. 1 във вр. чл. 98 и чл. 99 ГПК, когато последната е била констатирана след образуване на производството по делото.
Към посочената категория определения следва да се причислят и тези, с които производството по делото се прекратява пред сезирания съд и се препраща по подведомственост на административен орган – чл. 10 ГПК или по подсъдност на друг съд – чл. 92 и чл. 93 ГПК. В тези хипотези, въпреки че се запазва висящността на производството, пътят за защита е преграден пред сезирания съд, поради което определението за прекратяване и препращане делото на друг съдебен или административен орган ще подлежи на обжалване пред касационния съд.
Прекратителни определения, подлежащи на касационен контрол са още постановените при десезиране на съда в резултат на оттегляне или отказ от иска и съдебна спогодба – чл. 119 и чл. 125 ГПК. В последния случай това се налага поради прекратяване на производството, въпреки липса на фактически състав на спогодбата и необходимостта да се запази висящността на делото по неразрешения спор.
Специални хипотези на прекратяване на делото са смърт на страната по строго лични искове, при които е изключено процесуалното приемство, сливането поради приемство качеството на ищец и ответник, невъзобновяването в срока по чл. 184 ГПК на дело, спряно по общо съгласие на страните, пропускане срока по чл. 193 ГПК да се поиска постановяване на допълнително решение по тази част от спора, която не е била обхваната от решението. При замяна от съда на ответника като страна по делото, спрямо който продължава производството – чл. 117, чл. 178 и чл. 180 ГПК, то фактически се прекратява по отношение на първоначалния иск, поради което преграждащото производството по този иск определение, подлежи на касационно обжалване. Като преграждащо следва да се третира определението, с което е отказано конституирането по реда на чл. 181 ГПК като ищец на главно встъпило лице в процеса, претендиращо самостоятелни права върху предмета на спора – налице е преграждане на производството по отношение на предявените от него искове срещу първоначалните страни по делото. Такова преграждане не е налице при отказ за встъпване или привличане на трето лице по реда на чл. 174 и чл. 175 ГПК. Третото лице не е главна страна в процеса и иск от или срещу него може да се предяви в отделен процес.
Като преграждащо следва да се третира и определението по чл. 433, ал. 1 от ГПК, с което се прекратява охранителното производство, независимо от това дали актът по същество подлежи на касационен контрол.
Преграждащи са и определенията, с които се отказва възстановяване на законен или съдебен срок – чл. 39 ГПК, в резултат на което се погасява процесуалното право на заинтересованата страна – например прекратява се производството поради неотстраняване в срок на дефектите на исковата молба или влиза в сила решението поради необжалването му в срок. Поради това потвърждаване отказа за възстановяване на срока от въззивния съд, подлежи на касационен контрол.
Определението, с което се оставя без движение производството по делото не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол. Срещу това определение страната може да се защити чрез обжалване определението за прекратяване на делото. При бездействието на съда да прекрати или да възобнови производството, защитата се осъществява чрез жалба за бавност. Единствената хипотеза на самостоятелно обжалване, включително и по касационен ред, на такива определения, е при отказ от освобождаване на ищеца от внасяне на държавна такса по чл. 63, б. “а” и “б” ГПК. В тези случаи съдът преценява дали са налице законовите изисквания, като отказът му да освободи ищеца от внасяне на държавна такса препятства упражняване правото на иск.
Едноличните разпореждания за връщане на нередовна искова молба по чл. 100, ал. 2 и 3 ГПК поради неотстраняване в срок на нередовността й подлежи на триинстанционен контрол – аргумент от препращащата разпоредба на чл. 218к към глава ХIХ – обжалване на определенията, която уеднаквява режима за контрол на тези актове с определенията за прекратяване – чл. 218 във връзка с чл. 213, б. “а” ГПК.
Във въззивното производство преграждащи развитието му и съответно подлежащи на касационен контрол, са определенията за неговото прекратяване поради недопустимост на въззивната жалба, оставена без разглеждане, поради нейното просрочие, неотстраняване в срок на нередовността й – чл. 200 ГПК, липса на процесуални предпоставки за упражняване правото на въззивно обжалване – липса на интерес и легитимация на въззивника, десезиране на въззивния съд с нейното оттегляне – чл. 203, ал. 1 ГПК. С оглед на чл. 218 ГПК такъв режим на обжалване имат и едноличните разпореждания на председателя на първоинстанционния или на въззивния съд за нейното връщане като недопустима, при условията на чл. 200 ГПК или липса на процесуални предпоставки за допустимост на въззивното производство. Постановените за пръв път определения на въззивния съд (окръжен или апелативен), с които той се произнася по допустимостта на въззивното производство, подлежат на обжалване директно пред касационния съд (т. 1 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС).
Подлежат на касационен контрол и определенията на въззивния съд за прекратяване на въззивното производство, решението по което не подлежи на касационно обжалване, съответно разпореждането за връщане на въззивна жалба, когато се отнася до такова производство.
Като преграждащо развитието на производството следва да се третира и определението, с което е оставена без разглеждане частна жалба срещу постановено от първоинстанционния съд определение, поради просрочие, неизпълнение на указанията за поправяне на нейната нередовност – чл. 215, ал. 1 във вр. с чл. 200 ГПК, липса на процесуални предпоставки за упражняване правото на обжалване, десезиране на съда с нея, поради което то подлежи на касационен контрол, независимо от обжалваемостта пред касационния съд на определението, срещу което тя е подадена.
Към преграждащите развитието на производството определения, освен прекратителните, съгласно чл. 185 ГПК, се включват и тези по спиране на делото и отказ от възобновяване на производството по него. Макар и по движение на делото, с възможността да бъдат отменени от постановилия ги съд поради грешка или отпадане условията, които са обусловили произнасянето им, те за дълго могат да осуетят търсената защита и като преграждащи развитието на производството, е наложително да подлежат на идентичен режим на контрол като прекратителните определения.
6. Определенията по чл. 213, б. “б” ГПК подлежат на двуинстанционно разглеждане. ВКС се произнася по жалби срещу тези определения само в случаите, когато са постановени за първи път от въззивен съд. Такива са: определението по чл. 166, ал. 3 ГПК, с което не се уважава молбата за обезпечение на доказателства, имащо привременен характер и несамостоятелно значение в исковото производство; за издаване на изпълнителен лист по чл. 244 ГПК, като свързано със защита за взискателя по чл. 250 и чл. 254 ГПК, при несъдебните изпълнителни основания и с тази по чл. 255 ГПК при съдебните изпълнителни основания, въз основа на които е бил издаден изпълнителният лист; определението по чл. 250 ГПК – за спиране на изпълнението в изпълнителното производство, образувано въз основа на несъдебно изпълнително основание, което се свързва с исковата защита на кредитора по чл. 252 ГПК; привременните мерки по чл. 261, ал. 1 ГПК, което има същия характер; определението по чл. 282, ал. 3 ГПК – за отреждане на делбени имоти за ползване на съделителите до окончателно извършване на делбата; по чл. 315 и чл. 321 ГПК – за обезпечение на иска и отмяна на обезпечителната мярка, които имат привременен характер по отношение на приключване на исковото производство с решение.
Решението по чл. 358 ГПК за разпределение на сумите, получени от публичната продан, не подлежи на касационно обжалване. Фактически този въпрос се разглежда в три инстанции, тъй като решението на съдия-изпълнителя – по общия ред за обжалване действията на съдия-изпълнителя, подлежи на обжалване пред районен и окръжен съд, чието решение е окончателно – чл. 335, ал. 1 и 2 ГПК. Освен това има възможност за искова защита от взискателя, който оспорва съществуването на вземането на друг взискател – чл. 359 ГПК.
Извън тази категория определения се намират тези, за които, макар и да е предвидена обжалваемост по глава ХIХ от ГПК, би следвало да се третират като подлежащи на касационен контрол, макар и да не попадат между преграждащите развитието на производството по смисъла на чл. 218а, б. “в” ГПК. По своята същност тези определения се доближават до решенията, защото разрешават материалноправен спор, свързан с предмета на съдебното производство. Това са определенията по чл. 192, ал. 4 ГПК – относно изменение решението в частта му за разноските, което подлежи на контрол по реда на обжалване на това решение и съответно по касационен ред, ако такъв е предвиден за последното – арг. от чл. 70 ГПК. По същия начин следва да се третира специалната хипотеза за самостоятелно произнасяне по разноските по брачните дела, предвидена в чл. 270, ал. 2 ГПК, обжалваемостта на което по касационен ред зависи от тази на решението, по което са присъдени. Определението по чл. 248 ГПК – по издаване дубликат на изгубен или унищожен изпълнителен лист, подлежи на касационен контрол, доколкото решението, въз основа на което е издаден изпълнителен лист подлежи на касационен контрол, съгласно чл. 218а, б. “а” и “б” ГПК. В производствата по издаване на дубликат от изгубен или унищожен изпълнителен лист могат да се слушат възражения за погасяване на дълга, по които се формира сила на пресъдено нещо. Затова актът, с който съдът се произнася в това производство се доближава по същността си до решение. Такъв характер има и определението по чл. 414 ГПК относно равностойността на присъдена движима вещ, която не е намерена у длъжника, тъй като представлява иск за заплащане на тази стойност, който е могъл да бъде съединен за евентуално или алтернативно разглеждане с иска за ревандикацията на вещта. Определението по чл. 291 ГПК за изтегляне на жребие, с което приключва делбеното производство, подлежи на касационен контрол в хипотезата, когато действията по изтегляне на жребия са били опорочени.
Решението по чл. 432, ал. 2 ГПК подлежи на обжалване по реда на чл. 217 ГПК. Аналогично и актовете по чл. 473, ал. 2 ГПК се разглеждат по този ред. Те представляват актове, които поставят край на производството и решават в отрицателен смисъл въпроса за основателността на молбата за издаване на охранителен акт или извършване на нотариално действие По принцип гражданските производства съгласно чл. 15 ЗСВ са триинстанционни, а изключването на тази категория актове от обжалване пред ВКС изрично не е предвидено. Поради това тези актове подлежат на общо основание на касационно обжалване.
7. Обезпечаването на иска по чл. 308 ГПК цели защитата на спорното материално право, докато трае висящността на процеса. С него се осуетява опасността от промени, които би предприел ответникът за да попречи на реализирането на тази защита. То важи, докато е висящ исковият процес, и предпоставя вероятна основателност на иска. Тази вероятна основателност е налице, когато искът е подкрепен с писмени доказателства, установяващи факта на претендираното право или факта, изключващ, унищожаващ или погасяващ отричаното право. Компетентен по исканото обезпечение е съдът, пред който е висящо производството. Съгласно чл. 308 ГПК това може да бъде както първоинстанционният (районен или окръжен), така и въззивният съд (окръжен или апелативен). Ако въззивният съд (окръжен или апелативен), сезиран с молба за обезпечаване на иска, я отхвърли, това определение подлежи на обжалване с частна жалба пред висшестоящия му във функционално отношение съд – ВКС, който може да го отмени и постанови допускане на исканото обезпечение – арг. от чл. 315 във връзка с чл. 218к ГПК. В този случай ВКС действа като контролен съд, който проверява законосъобразността на извода на въззивния съд по поставения за разглеждане процесуален въпрос, но действайки по правилата на глава деветнадесета ГПК “Обжалване на определенията”. При отмяна на обжалваното определение на въззивния съд ВКС сам разрешава въпроса за допускане на обезпечението.
Спор в практиката съществува относно допустимостта на обезпечаването на иска от ВКС, когато той за пръв път е сезиран с молба по чл. 308 ГПК. Според едното разбиране, то е допустимо и в тази фаза на процеса, защото нуждата от обезпечителна защита съществува, докато трае висящността на делото, а тя е запазена и пред касационната инстанция поради суспензивния ефект на касационната жалба. Според другото разбиране ВКС не може да допусне исканото обезпечение, защото това е компетентност единствено на съда по същество – първоинстанционен и въззивен, а не на контролна инстанция от касационен тип.
Второто становище е правилното. За да допусне исканото обезпечение, съдът, пред който се развива обезпечителното производство, е необходимо да извърши преценка за вероятната основателност на иска. За тази своя преценка той изхожда от представените към молбата и приети по делото, образувано по предявения иск, чието обезпечение се иска, писмени доказателства, които съдържат доказателствени факти, установяващи претендираното право или изключващи, унищожаващи или погасяващи отричаното право. Тази преценка, като съд, който за пръв път е сезиран с молба по чл. 308 ГПК, може да направи само такъв по същество – първоинстанционен и въззивен, в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл. 308 ГПК. Касационната инстанция не е съд по същество, а проверяващ съд, който без да навлиза във фактическата страна на спора се произнася единствено по материалноправната и процесуална законосъобразност на решението на въззивния съд, т.е. не обсъжда фактически, а само правни въпроси. Ако той може да преценява вероятната основателност на иска като предпоставка за уважаване на молбата за неговото обезпечение, би следвало да притежава компетентността на решаващ по същество съд, чиято дейност има за предмет самия материалноправен спор, а не проверката за законосъобразното му разрешаване. Допълнителен аргумент, че въззивният съд е последна инстанция, пред която може да се заяви за пръв път искане за обезпечение на иск, е възможността постановеното от него определение да се обжалва пред ВКС, какъвто ред не е предвиден, ако касационната инстанция се произнесе по такова искане – арг. от чл. 315 във връзка с чл. 218в, ал. 5 ГПК. Когато с иска се претендира определено право, в масовия случай притезателно, нуждата и съответно интересът от обезпечителна защита съществува още от предявяването му пред първоинстанционния съд, с оглед бъдещото му реализиране от ищеца, поради което единствено процесуалното му бездействие е причината за неприлагането й още пред тази инстанция, т.е. не съществува оправдание едва пред ВКС да се иска обезпечение на иска. Опасността ответникът да заплаши реализирането на търсената с иска защита пред касационната инстанция, може да се осъществи в хипотезата, когато негов предмет е претенция, с която се отрича правото му, защото трябва да се осигури осуетяване на настоящата реализация на отричаното право (например отрицателен установителен иск за недължимост на вземане по изпълнителен лист, издаден на несъдебно изпълнително основание или за нищожност на изпълнителното основание, при образуване на изпълнително дело от ответника по време на разглеждане делото от касационната инстанция). В този случай, ако искът е уважен от въззивния съд, с оставянето в сила от ВКС на неговото решение, ще се осъществи хипотезата на чл. 330, б. “а” ГПК, като образуваното изпълнително производство ще се прекрати, а ако искът е отхвърлен, при потвърждаването му от ВКС, изпълнителното производство ще продължи развитието си, тъй като е налице валидно изпълнително основание. В случая на отмяна на обжалваното въззивно решение от ВКС и връщане делото за ново разглеждане от въззивния съд – пред него ще може да се поиска обезпечаване на иска, чрез прилагане обезпечителната мярка по чл. 316, ал. 1, б. “в” ГПК – спиране на изпълнението.
8. Спирането на делото е забрана през известен период от време да се извършват процесуални действия от съда и страните по него, с което временно се прегражда развитието на процеса. То настъпва по силата на закона, по волята на страните и по разпореждане на съда. По силата на закона спирането настъпва, когато се реализира предвиден от закона факт, без да е необходимо разпореждане на съда или изявление на страните, т.е. от деня на събитието следва да се преустановят процесуалните действия на съда и страните по делото. Поради това, че предвиденото основание за спиране, в хипотезите на чл. 182, б. “б, “в”, “е” и “ж” ГПК, може да настъпи и при разглеждане на делото от ВКС, и в тази фаза на процеса производството може да се спира на тези основания – смърт на една от страните, при изпадане в недееспособност на страна по делото, други предвидени в закона случаи и в хипотезата на чл. 13 ЗСВ.
При наличие на две съвпадащи волеизявления за спиране на делото, отправени от страните до съда, той трябва да го постанови, което може да стори и ВКС, ако на основание чл. 182, б. “а” ГПК е поискано пред него. Спирането на производството се предприема от страните с оглед доброволното уреждане на спора със спогодба, като при нейното постигане касационната инстанция ще приложи чл. 119, ал. 2, изр. 3 ГПК, като обезсили постановеното решение на въззивния съд и това на първата инстанция и прекрати производството по делото.
Спор в практиката възниква относно допустимостта за спиране на производството по делото от ВКС в хипотезите на чл. 182, б. “г” и “д” ГПК, които предвиждат това да стане по разпореждане на съда. За разлика от хипотезите на спиране на производството, когато при осъществяване на предвидените факти, то настъпва по право, в тези случаите спирането се реализира след преценка на съда за наличие на определени факти – висящност на друго дело, от което зависи правилността на решаването на спряното дело или съществуването на престъпни обстоятелства, от значение за изхода на гражданскоправния спор. Според едното становище ВКС може да постанови спиране на касационното производство по обусловеното дело, с оглед зачитане задължителната сила на влязлото в сила решение, респ. на присъдата, по обуславящото дело. Другото становище е, че това не е допустимо, тъй като ВКС не е инстанция по същество и не може да съобрази при постановяване на решението си нови фактически обстоятелства, каквито представляват установените с решението или с присъдата по обуславящото дело, а трябва да изхожда при упражняване контрола си за законосъобразност само от установената от въззивния съд фактическа обстановка.
Второто становище е правилното. Съществуващата връзка на преюдициалност между делата е отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното при наличие на обуславящо дело, за което съдът следи служебно. Поради това, с оглед на разпоредбите на чл. 220 и чл. 222 ГПК, следва да се изчака влизане в сила на решението или присъдата по обуславящото дело, което налага спиране на производството по обусловеното. Аналогично е положението при констатирани от съда, при разглеждане на гражданскоправния спор, престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи и неговия изход, с разликата че при това основание, спирането може да бъде постановено и без да е образувано наказателно преследване, т.е. без да е нужно висящо дело с обуславящо значение за спряното.
Когато посочените основания за спиране на производството са се осъществили пред въззивния съд, но той е постановил решението си без да спре производството, при обжалване пред ВКС съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим, като делото би се върнало за ново разглеждане с оглед спирането му до отпадане процесуалната пречка за упражняване правото на иск – влизане в сила на решението или на присъдата по обуславящото дело. Практически в хипотезата на чл. 182, б. “д” ГПК, ВКС ще действа по посочения начин във всички случаи без да спира производството пред себе си, тъй като престъпното обстоятелство е съществувало като факт, съдържащ се в доказателствения материал, но не е бил съобразен от въззивния съд като основание за спиране. По различно е положението при другото основание за спиране – по чл. 182, б. “г” ГПК, при което е възможно висящността по обуславящото дело като факт, който налага спиране на производството, да възникне след постановяване решението на въззивния съд, но при подадена касационна жалба срещу него до ВКС. При действащата уредба касационната инстанция не е съд по същество, а единствено контролна инстанция за проверка на материалноправната и процесуална законосъобразност на решението на въззивния съд. Тя проверява правилността на решението на този съд, изхождайки от приетата от него за установена фактическа обстановка. ВКС не може да събира нови доказателства. Тази възможност е изключена с оглед разпоредбата на чл. 218в, ал. 2, където при препращането към изискванията за редовност на въззивната жалба не се включва представянето на нови доказателства – чл. 198, б. “д” ГПК. Касационният съд не може да прави и нови различни от тези на проверявания съд, фактически изводи, съответно да възприема друга фактическа обстановка в резултат на касационното обжалване. В тази връзка разпоредбата на чл. 188, ал. 3 ГПК, която предвижда съобразяване от съда на релевантните за спорното право факти, настъпили след предявяване на иска, следва да се тълкува в смисъл, че въпреки висящността на производството пред ВКС, това съобразяване се отнася най-късно до момента на приключване устните състезания пред въззивния съд, до който момент страните могат да ползват защитни средства, които се основават на тези факти. Затова, ако висящността на обуславящото дело е възникнала след приключване на производството пред въззивната инстанция и пренасяне делото по касационната жалба пред ВКС, не би могло да се приеме, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като е разгледал спора при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск. Влязлото в сила решение, респ. присъда на наказателния съд по обуславящото дело, следва да се приеме като доказателство за новооткрито обстоятелство. То би могло да се съобрази от съда или при условията на чл. 218з, ал. 2 ГПК, ако делото се върне за ново разглеждане или по реда на отмяната по чл. 231, б. “а” ГПК, ако ВКС остави в сила решението по обусловеното дело. Завеждането на обуславящото дело в тази фаза на процеса и съобразяването на постановения по него акт от касационната инстанция, би означавало възприемане от нея на различна фактическа обстановка в противоречие с предоставените й правомощия. Поради това касационният съд не следва да спира производството по делото съгласно чл. 182, б. “г” ГПК до приключване на висящото дело с обуславящо значение.
9. От същността на касационната дейност, като проверяваща, а не по съществото на спора, произтича недопустимостта в производството пред ВКС да се събират нови доказателства и да се допускат за разглеждане нови защитни средства, които не са били заявени в инстанцията по същество. Тази същност се дефинира от предвидените в чл. 218б, ал. 1 ГПК, основания за отмяна като ориентири за дейността на касационната инстанция, между които не попадат непълнотата на доказателствата и необосноваността. Като следствие от тази характеристика на правораздавателната дейност от касационен тип е и разпоредбата на чл. 218в, ал. 2 ГПК. Недопустимостта за събиране на нови доказателства пред ВКС се отнася само до съществото на спора, който не е предмет на касационното производство. Такива доказателства са допустими само при упражняване контролните функции на касационната инстанция по отношение на обжалваното въззивно решение. Доказателства биха могли да се представят при оплаквания от касатора за нищожност или недопустимост на въззивното решение (например за доказване, че съдът не е действал в надлежен състав или установяване липсата на процесуална правоспособност, или дееспособност на противната страна) и следва да се приемат и обсъдят от ВКС, с оглед изпълнение на задължението му служебно да следи за постановяване на валидно и допустимо решение от въззивния съд. При обжалване на въззивно решение като неправилно, касаторът, ако се позовава на приложимост на чуждестранна правна норма, следва да я докаже пред касационната инстанция съгласно 132 ГПК. Това доказване е допустимо, тъй като се отнася до точното прилагане на материалния закон, представляващо правомощие на този съд при упражняваната от него проверка на обжалваното решение и положението му на инстанция, която се произнася единствено по правни въпроси. При допуснати нарушения от въззивния съд на съществени процесуални правила, т.е. на процесуални норми, от точното прилагане на които зависи правилността на решението, е допустимо при определени хипотези доказването им пред касацонната инстанция. Когато въззивния съд не е приел допустими и относими доказателства, това нарушение на процесуалните правила, ще се установи от касационната инстанция от определението на въззивния съд за тяхното недопускане, а не чрез недопустимото им представяне пред ВКС. Възможно е страната да е била лишена от участие в производството, за да може да заяви своите защитни средства и подкрепящите ги доказателства (такива са случаите, когато страната не е била редовно призована за заседанието, в което делото е било разгледано по същество, или е несвоевременно призована, за да има възможност да организира защитата си, не е била надлежно представлявана по пълномощие или пълномощникът е действал извън пределите на представителната си власт или въпреки внезапно и непреодолимо препятствие за явяването й, е бил даден ход на делото за решаването му при условията на чл. 107 ГПК, респ. била е призована чрез ДВ, макар да е имала известно местожителство). В разглежданите хипотези ВКС би могъл да допусне и събере доказателства за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от въззивния съд в реализация на контролната си дейност по проверка на процесуалната законосъобразност на обжалваното решение и да го отмени след констатация за неговото осъществяване.
10. В чл. 218в, ал. 2 ГПК са посочени изискванията за редовност на касационната жалба. Нормата е препращаща към разпоредбите на чл. 198, б. “а”, “б”, “в”, “г” и “е” и чл. 199 ГПК, които предвиждат условията за редовност на въззивната жалба. Със засилване на диспозитивното начало в гражданския процес след отпадане на служебната проверка с отмяната на чл. 206, ал. 1 ГПК и създаване на новата разпоредба на чл. 196, ал. 2 ГПК, във второинстанционното производство волята на заинтересованата страна определя рамките на произнасяне на съда, като в жалбата, с която го е сезирала, тя посочва дали то се отнася до цялото решение или до част от него, т.е. обжалващата страна трябва да конкретизира от коя точно част изразява недоволство като предмет на второинстанционното разглеждане, извън който въззивният съд не е компетентен да се произнася. Конкретизацията на предмета на обжалването се определя с искането, което е задължителен елемент от съдържанието на жалбата, според чл. 198, б. “г” ГПК, като с оглед препращането на чл. 218в, ал. 2 ГПК, той представлява такъв реквизит и на касационната жалба, който лимитира произнасянето на ВКС само до обжалваната от страната част на решението, макар че то в своята цялост може да не я удовлетворява. Искането трябва да съдържа указание, дали изцяло или частично се обжалва решението на въззивния съд, както и да съдържа предложение за съдържание на касационното решение – за цялостно или частично отменяване на това решение (в последния случай – с точно обозначаване на частта от него, чиято отмяна се иска). Засилената диспозитивност на процеса се изразява в това, че по отношение на необжалваната част на решението не се запазва висящността на производството. Тя влиза в сила, поради което се намира извън обсега на контрол от касационната инстанция. Върху тази част от решението, която не се засяга от жалбата, въпреки че и за нея обжалващият има интерес от обжалването й, тъй като не го удовлетворява, е формирана сила на пресъдено нещо и спорът не може да се пререшава в резултат на обжалването н останалата част пред ВКС.
Предметът на обжалване се определя освен от искането (петитума) на жалбата и от въведените в нея касационни основания (пороци), от които е засегнато решението на въззивния съд. Това изискване за редовността й визира чл. 198, б. “в” ГПК, към който препраща чл. 218в, ал. 2 ГПК. Според него жалбата трябва да съдържа указания за порочността на решението като при касационното обжалване е добавено допълнително условие за нейната редовност, а именно че тя трябва да съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания. Неизпълнението на посочените изисквания обуславя оставянето на касационната жалба без движение за отстраняване на тези дефекти за разлика от контролноотменителното производство по отменената процесуална уредба, при което те не представляваха нередовност на жалбата поради служебното задължение на съда да провери изцяло обжалваното решение и в необжалваната неизгодна за обжалващия част и на основания, невъведени от него като опорочаващи го.
Различният характер на правораздавателната дейност, осъществявана от въззивния и от касационния съд – решаваща и проверяваща, обуславя по-строгите изисквания за редовност на касационната жалба в сравнение с въззивната по отношение на задължителността на визирания в чл. 198, б. “в” реквизит. Докато при въззивната жалба непосочването на основанието за порочност на обжалваното решение не обуславя оставянето й без движение и връщането й при неотстраняване на тази нейна нередовност, тъй като при проверката на правилността на пръвоинстанционното решение като инстанция по същество, въззивният съд не е обвързан от оплакванията в жалбата и може да разгледа спора без да изхожда от наведените от обжалващия основания за порочност, проверяващата дейност на касационната инстанция се реализира в процеса в рамките на наведените от касатора основания за порочност, което произтича от положението й на контролен съд.
Тези предели на произнасянето на ВКС се визират от разпоредбата на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1 ГПК, което обяснява изискването за точно и мотивирано изложение на касационните основания. Касационният контрол упражняван от ВКС е ограничен от въведените с жалбата основания за неправилност на решението, което не може да се отменява на непредявено основание или дори само да се констатира порок, който не е заявен от касатора. Касационната инстанция, обаче, може да приеме различна правна квалификация на твърдяното в жалбата закононарушение, т.е. само да преквалифицира касационното основание, без да излиза извън неговите рамки, като го субсумира под съответната материалноправна или процесуалноправна норма. Този извод се налага в контекста на чл. 4, ал. 1 ГПК, който вменява в задължение на съда точното прилагане на закона, и от предвидената в разпоредбата на чл. 218з, ал. 1, изр. последно ГПК, задължителност на указанията на ВКС при новото разглеждане на делото. Нарушението на императивна материалноправна норма може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Това правомощие тя ще упражни не само когато преквалифицира закононарушението, посоченото от касатора в жалбата му, но и когато не е посочено, щом като се касае за приложение на установена в публичен интерес материалноправна норма, а не за диспозитивно правило, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна.
Обвързаността на касационния контрол от заявените в жалбата основания, се отнася само до пороци, които обосновават неправилност, а не и нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение. Действително, в чл. 218б, ал. 1, б. “а” и “б” ГПК, като самостоятелни основания за касационно обжалване са посочени и нищожността и недопустимостта на решенията на въззивния съд. При буквално тълкуване на чл. 218ж, ал. 1 изр. 1 ГПК, касационният съд не би могъл да се позове на тях при произнасянето си, ако не са били заявени в касационната жалба. Това не е така, защото и при двете категории порочни решения се касае до нарушаване на процесуални норми, за чието съблюдаване съдът трябва да следи служебно при всяко положение на делото. Такива норми са регламентиращите законността на състава, разглеждащ гражданското дело като първа и втора инстанция, пределите на правораздавателната власт на съда, изискванията за форма на решението – чл. 7, ал. 1, чл. 189, чл. 208, ал. 1 ГПК. Тяхното нарушаване опорочава валидността на решението. Такива са и разпоредбите, чието нарушаване води до недопустимост на решението, защото уреждат абсолютните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск и диспозитивното начало в процеса, като предели на процедирането на съда – чл. 2, чл. 10, ал. 1, чл. 25, ал. 1, чл. 95, ал. 1, чл. 100, ал. 3, чл. 224 ГПК. В тези случаи касационният съд, и без да е изрично сезиран в касационната жалба, с такива пороци на обжалваното решение, служебно трябва да извърши преценка за неговата валидност и допустимост като необходим етап, предхождащ проверката на правилността на решението. Тази преценка е условие за безпорочност на собствения му акт, тъй като, ако остави в сила обжалваното решене, засегнато от пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост, те ще бъдат възпроизведени в потвърждаващото го касационно решение. Допълнителен аргумент в тази насока е препращането на чл. 218а, ал. 1, изр. 2 ГПК, което ограничава забраната да се влошава положението на жалбоподателя само до неправилните решения. По аргумент на противното тази забрана не се отнася до другите два вида порочни решения – нищожните и недопустимите, при които контролният съд не се съобразява с ограничението, а следователно и с предмета на жалбата, а прогласява нищожността им или ги обезсилва дори и във вреда на обжалващия, щом като пороците се отнасят до части от решението, от които страната е била удовлетворена и не е имала интерес да ги обжалва. Обособяването на тези пороци в самостоятелни касационни основания е мотивирано от съображения не само от теоретически характер (от традиционната класификация на порочните решения на нищожни, недопустими и неправилни, свързано с различни последици при упражняване на касационния контрол), но и от такива с практическо значение. Смисълът на самостоятелното съществуване на тези касационни основания, се определя от възможността заинтересованата страна да се позове на тях, без да релевира в жалбата си пороци за неправилност на решението. То би било излишно, тъй като се касае до контрол, предхождащ проверката за правилност на решението на въззивния съд, а и същото може да не е било засегнато от пороци, които обуславят неправилност.
С препращането на чл. 218в, ал. 2 към чл. 198, б. “а”, “б”, “в”, “г” и “е” и чл. 199 ГПК и съответно към чл. 196, ал. 2 ГПК, както и на чл. 218ж, ал. 1, изр. 2 към чл. 206 и чл. 208, ал. 2 ГПК, отнасящи се до частичното обжалване на неизгодното за жалбоподателя решение, ограничаване забраната за влошаване на положението му само относно неправилните решения, отмяна на решението по отношение на необжалвалия му другар и възстановяване висящността на делото по евентуалния иск при отмяна на решението по главния, за касационното обжалване ще важат разрешенията, отнасящи се до въззивното производство в т. 2, т. 13, т. 14, т. 15 и т. 16 от ТР на ОСГК № 1/2000 г.
11. Допускането на експертизи, назначаването на оглед на движими вещи и недвижими имоти или освидетелстване на лица с или без участие на вещи лица, може да стане по молба на заинтересованата страна или по преценка на съда – чл. 157, ал. 1 и чл. 162 ГПК. Това са доказателствени средства, които се допускат не само за проверка на събрани други доказателства, но и като такива със самостоятелно значение за процеса на доказване. Допускането им може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда, независимо от акцентирането върху състезателността на процеса след реформата на ГПК (ДВ, бр. 124/1997 г., бр. 64/1999 г.). Служебното им събиране от въззивния съд като инстанция по същество се налага при огледа и освидетелстването от преценката на този съд за необходимостта от непосредствено сетивно възприятие върху истинността на факт, отнасящ се до вещ или лице, а при експертизите, от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението. В този смисъл е т. 10 ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Въпреки, че фактическата неизясненост на делото не е основание за отмяна на въззивното решение от ВКС, което изключва такова оплакване от касатора като касационно основание, с оглед цитираните разпоредби, които са запазени в непроменен вид от заварената от реформата на ГПК уредба, събирането на посочените доказателства може да стане при новото разглеждане на делото от въззивния, в изпълнение на дадените указания в отменителното решение. Това произтича от възможността посочените доказателства да се събират служебно и да се дават указания от контролния съд. Аргумент в подкрепа на това разбиране е и разпоредбата на чл. 218з, ал. 3 ГПК, която предвижда събиране на доказателства за проверка на събраните при новото разглеждане, а по принцип такъв характер имат огледа, освидетелстването и експертизите – чл. 157, ал. 1 и чл. 163 ГПК, т.е. използването им като доказателствени средства може да бъде указано в отменителното решение на касационната инстанция. С това не се накърнява позицията на ВКС като съд единствено по правото, тъй като той не навлиза във фактическата страна на спора, а констатира нарушения на съществени процесуални правила, които обезпечават истинността на фактическите изводи на решаващия съд, т.е. констатирал е процесуалната незаконосъобразност на обжалваното пред него решение.
12. В чл. 218б, ал. 1, б. “в” ГПК, като обосноваващи неправилност на обжалваното въззивно решение пред ВКС, са посочени нарушението на материалния закон и нарушаването на съществени процесуални правила при неговото постановяване от въззивния съд. Необосноваността не е отменително основание, предвидено при касационното обжалване, тъй като се отнася до опорочаване правилността на фактическите констатации на въззивната инстанция, които се намират извън обсега на контрол на касационния съд, като разрешаващ само правни, а не и фактически въпроси поделото. Необосноваността на решението е порок, изразяващ се в несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал, и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научнотеоретичното знание. При предходната процесуална уредба, констатацията на този порок на обжалваното решение от контролния съд – второинстанционен и надзорен, обуславяше отмяната на обжалваното решение и постановяване на ново по същество от този съд, който приемаше различна фактическа обстановка от контролирания. При този начин на процедиране се извършваше подмяна на вътрешното убеждение на долустоящата с това на проверяващата инстанция. Тази подмяна на вътрешното убеждение на съда по същество, се осъществяваше без онези процесуални гаранции за истинността на направените от контролния съд фактически изводи, съществуващи в решаващата инстанция, като устност и непосредственост.
За разлика от отменената процесуална уредба на контролноотменителното производство, касационният съд, като съд по правото, а не по фактите, не навлиза в съдържателната страна на вътрешното убеждение на решаващия съд. Свободната преценка на доказателствата от този съд може да се контролира, тъй като тя следва да се формира при съблюдаване на общи правила, обезпечаващи истинността на фактическите констатации, съдържащи се в нея. Спазването на тези правила – логически, опитни и научни – при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд е предмет на контрол от касационната инстанция. Констатирането на такъв порок на обжалваното въззивно решение следва да се квалифицира като нарушение на съществени процесуални правила, а не на материалния закон. Нарушаването на материалния закон се изразява в грешки при прилагане на правната норма към установените факти с оглед неточното им юридическо квалифициране. В понятието необоснованост се включват грешките във фактическите констатации в резултат на неправилната субсумация на фактите към норми от неюридически характер – на логиката, практиката и науката. Конституционната разпоредба на чл. 121, ал. 2 КРБ постановява, че производството по делото следва да осигури установяването на истината. Гаранцията за това е съобразяване на процесуалните норми, които вменяват на съда да осъществява преценката си на релевантните за спора факти, като изхожда от логическите, опитните и научните правила, обезпечаващи истинността на неговите констатации, с което се реализира защитната им функция. В този контекст грешките при формиране на вътрешното убеждение на съда като мисловно логическа дейност представляват нарушение на чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК, тъй като по същността си се изразяват в превратно интерпретиране на данните по делото поради несъобразяване с посочените неюридически правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното извънпроцесуално положение по спора. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 157, ал. 1 ГПК, която предписва назначаване на експертизи за изясняване на някои въпроси по делото, когато са нужни специални знания от науката и практиката, които съдът няма. Според тази разпоредба вътрешното му убеждение трябва да бъде съобразено с опитните и теоретичните правила на тези специални области.
13. Според чл. 218в, ал. 5 ГПК разпореждането на председателя на въззивния съд (окръжен или апелативен) за връщане на касационната жалба, подлежи на обжалване пред тричленния състав на ВКС, а когато определението на този състав или разпореждането е на председателя, или на съдия от ВКС – пред петчленния състав на съда. Текстът визира специална хипотеза на контрол върху преграждащо развитието на производството разпореждане или определение – връщане на нередовна касационна жалба при неизпълнение в срок на указанията за отстраняване на нейната нередовност или при просрочието – чл. 218в, ал. 3 във връзка с ал. 1 и 2 ГПК. Освен посочените в тези разпоредби основания за връщане на касационната жалба, проверката за нейната допустимост, която извършва съдът при постъпването й, е свързана с установяване дали решението подлежи на обжалване, налице ли е интерес от него (последният се определя от това дали обжалващият изцяло или отчасти е неудовлетворен от обжалваното въззивно решение), както и дали касаторът е легитимирана страна (главна, подпомагаща или контролираща страна в производството пред въззивния съд). Във всички тези случаи, както с еднолично разпореждане за връщане на касационната жалба или с определение за прекратяване на производството не само в хипотезите на чл. 218в, ал. 3 ГПК, а и ако въззивното решение не подлежи на обжалване, липсва интерес или процесуална легитимация на обжалващия, е налице отрицателно произнасяне на съда – въззивен или касационен по допустимостта на касационното производство. До аналогичен резултат ще се стигне и при десезиране на съда с оттегляне на касационната жалба – арг. от чл. 219, б. “б”, изр. 2 ГПК. При отказ да се образува или при прекратяване на образуваното касационно производство със сила на пресъдено нещо, се разрешава въпросът за допустимостта на касационната жалба. Заинтересованата страна няма друга правна възможност да се защити освен чрез предвидения в чл. 218в, ал. 5 ГПК ред за контрол върху законосъобразността на преграждането на касационното производство. Следва да се приеме, че обжалването на разпореждането за връщане на касационната жалба или определението за прекратяване на касационното производство е допустимо и извън случаите на чл. 218в, ал. 3 ГПК. Към разглежданите хипотези следва да се причислят и други преграждащи развитието на касационното производство определения – за спиране на същото по чл. 182, б. “а”, “б”, “в”, “е” и “ж” ГПК и отказ за неговото възобновяване. Защита срещу тези определения, произнесени от тричленния състав на ВКС при разглеждане на касационната жалба, може да се осъществи единствено по реда на чл. 218в, ал. 5 ГПК, с оглед предвидената в чл. 185 ГПК възможност за обжалване пред петчленния състав на ВКС.
Определението, с което ВКС се произнася по спиране на изпълнението на обжалваните пред него осъдителни решения на въззивния съд не подлежи на обжалване по реда на чл. 218в, ал. 5 ГПК. То не представлява преграждащо развитието на производството определение, а мярка, която цели да защити касатора от предприетото срещу него принудително изпълнение на обжалваното въззивно решение при спазване на определени предпоставки – внасяне на надлежно обезпечение, което да гарантира удовлетворяване на кредитора за неговото вземане, присъдено с решението при отрицателен изход от обжалването за касатора. Когато тези предпоставки за спиране на изпълнението са налице, ВКС е длъжен да го постанови, при което действа при условията на обвързана компетентност, а не на самостоятелна преценка за целесъобразността на обезпечителната мярка. При липса на специална разпоредба, която да предвижда обжалване на определението по чл. 218б, ал. 6 ГПК и непопадането му в категорията на обжалваеми определения по чл. 218в, ал. 5 ГПК, неговото изменение или отменяване при грешка или изменение на обстоятелствата, може да се извърши от постановилия го съд по реда на чл. 195, ал. 2 ГПК.
14. Разпореждането на председателя на въззивния съд – окръжен или апелативен за връщане на касационната жалба като недопустима, подлежи на обжалване пред тричленен състав на ВКС – чл. 218в, ал. 5 ГПК. При потвърждаване на това разпореждане с определение на ВКС се стабилизира преграждането на касационното производство и със сила на пресъдено нещо се разрешава въпросът за неговата недопустимост. Постановеното определение е окончателно и не подлежи на по-нататъшен контрол. Съгласно чл. 218в, ал. 5 ГПК, едноличното разпореждане на съдия или определението на тричленен състав на ВКС подлежи на обжалване пред петчленния състав на този съд, т.е. в случая, когато за пръв път съдия или тричленен състав на ВКС са се произнесли по недопустимостта на касационната жалба. Извод за противното не може да се прави от разпоредбата на чл. 218а, б. “в” ГПК, която предвижда триинстанционно разглеждане на преграждащите развитието на производството определения. Тя се отнася до такива определения, постановени от първоинстанционен съд – районен или окръжен и то само относно допустимостта на първоинстанционното или въззивното производство. Когато във въззивното производство е постановено преграждането му, като е прието, че то е недопустимо, постановеното определение ще подлежи на обжалване пред ВКС, тричленен състав, като горестоящ във функционално отношение съд, с което ще се изчерпи процесуалния ред за контрол. В този случай той действа като касационен, а не като въззивен съд, чийто акт е окончателен (т. 1 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК). Аналогично е положението и когато въззивен съд с еднолично разпореждане се е произнесъл по недопустимостта на касационното производство, като е разпоредил връщането на подадената чрез него касационна жалба. Определението на тричленния състав на ВКС, с което е потвърдено това разпореждане, е окончателно като постановено от касационна инстанция. Предвиденият ред за обжалване пред петчленния състав на ВКС цели проконтролиране произнасянето за първи път по недопустимостта на касационната жалба от тричленен състав на ВКС, чрез което се реализира защитата на правото на касационно обжалване на заинтересованата страна. Този ред не се отнася до контролното определение на тричленния състав на ВКС, потвърждаващо разпореждането на въззивния съд за връщане на касационната жалба, защото е изчерпан касационният ред за обжалване.
По изложените съображения ОСГК на ВКС

 

РЕШИ:

 

1. Въззивните решения на окръжните съдилища по искове за парични вземания с цена на иска под 1000 лв., ако искът е предявен като частичен, не подлежат на касационно обжалване.
2. Решенията на апелативните съдилища, с които се отказва вписване на обстоятелства в съдебен регистър, подлежат на касационно обжалване.
3. Въззивните решения, с които се прогласява нищожността или се обезсилват първоинстанционни решения, като делото се връща за ново разглеждане, подлежат на касационно обжалване.
4. Когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани. При неизпълнение първоинстанционното решение се обезсилва. По същия начин процедира и ВКС, освен в хипотезите на чл. 98, ал. 1, б. “г” и “д” ГПК, при които решението на въззивния съд се обезсилва и делото се връща на този съд за уточняване основанието или петитума на иска.
5. Подлежат на касационно обжалване определенията за преграждане на производството – за прекратяване, спиране или отказ за възобновяване на спряно производство.
Прекратителните определения на първоинстанционния съд са тези постановени при липса на положителната процесуална предпоставка или наличие на процесуална пречка за упражняване правото на иск – чл. 15 ГПК, чл. 16 ГПК, чл. 17 ГПК, чл. 18 ГПК, чл. 20 ГПК, чл. 25 ГПК и чл. 224 ГПК, при препращане делото по подведомственост на административен орган – чл. 10 ГПК или по подсъдност на друг съдебен орган – чл. 92 ГПК и чл. 93 ГПК, при десезиране на съда поради оттегляне и отказ от иска или постигане на съдебна спогодба – чл. 119 ГПК и чл. 125 ГПК, при смърт на страната, когато не е възможно процесуално приемство, при сливане качеството на ищец и ответник поради приемство, при невъзобновяване в срок на спряно дело, при замяна на страната от съда – чл. 117 ГПК, чл. 178 ГПК и чл. 180 ГПК, при отказ да се конституира като ищец главно встъпило лице в процеса – чл. 181 ГПК, при отказ за възстановяване срока за обжалване – чл. 39 ГПК, при отказ за освобождаване от държавна такса по чл. 63, ал. 1, б. “б” ГПК.
Приравнени на тях са едноличните разпореждания на съдия от първоинстанционен съд за връщане на нередовна искова молба – по чл. 100, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Като преграждащо следва да се третира и определението в охранителното производство по чл. 433, ал. 2 ГПК, с което то се прекратява.
Прекратителни определения във въззивното производство са: определенията по чл. 200 ГПК при просрочие на жалбата, при неизпълнение на указанията за отстраняване в срок на нейната нередовност, при липсата на процесуални предпоставки за упражняване правото на въззивна жалба. Към тази категория се отнасят и едноличните разпореждания на съда за нейното връщане, както и по чл. 203 ГПК, поради десезиране на съда с оттегляне на въззивната жалба.
На касационно обжалване подлежи и определението, с което се прекратява въззивно производство, решението по което не подлежи на обжалване пред ВКС.
Същото се отнася и до определенията на въззивния съд за оставяне без разглеждане частни жалби срещу определения на първоинстанционния съд поради просрочие, неотстранена в срок нередовност, липса на процесуални предпоставки за упражняване правото на жалба или десезиране на съда, независимо от обжалваемостта на самото определение по съществото на жалбата пред ВКС.
6. Подлежат на касационно обжалване определенията, с които се разрешава материалноправен спор, свързан с предмета на съдебното производство.
Такива са: определението по чл. 291 ГПК относно тегленето на жребия в делбата; определението по чл. 414 ГПК за определяне равностойността на присъдената движима вещ. Такива са още: определението по чл. 192, ал. 4 ГПК – относно изменение на решението в частта му за разноските; и определението по чл. 248 ГПК за издаване дубликат от изгубен или унищожен изпълнителен лист, доколкото решението, до което се отнасят подлежи на касационен контрол, съгласно чл. 218а, б. “а” и “б” ГПК.
Отказът за издаване на охранителен акт по чл. 473, ал. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване.
7. ВКС не може да допусне обезпечение на иск, когато за пръв път е сезиран с молба от ищеца по чл. 308 ГПК.
8. ВКС не може да постанови спиране на производството по чл. 182, б. “г” и “д” ГПК.
9. Пред касационната инстанция са допустими доказателства за установяване допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила относно валидността и допустимостта на решението и относно ограничаване правото на участие на страната в процеса.
10. ВКС следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното решение. Той осъществява контрол за правилността на въззивното решение в рамките на заявените в жалбата основания и може да преквалифицира посочените в нея нарушения, както и да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като касационно основание.
Разрешенията, отнасящи се до въззивното производство в т. 2, т. 13, т. 14, т. 15 и т. 16 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, се прилагат и за касационното обжалване при частично обжалване – чл. 196, ал. 2 ГПК относно забраната за влошаване положението на обжалващия – чл. 208, ал. 2 ГПК, обжалване при другарство – обикновено и необходимо, обективното кумулативно и евентуално съединяване на искове – чл. 206, ал. 2 ГПК.
11. Допустимо е при отмяна на въззивно решение по свой почин ВКС да укаже при новото разглеждане на делото да се извършат оглед, освидетелстване или да се изслуша заключение на вещи лица.
12. Грешките при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или научни правила представляват нарушение на съществени процесуални правила по чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 157, ал. 1 и 3 ГПК.
13. Член 218в, ал. 5 ГПК се прилага освен при връщане на касационната жалба на основание чл. 218в, ал. 3 ГПК още и когато въззивното решение не подлежи на обжалване, липсва интерес или легитимация на обжалващия, десезиране на съда с оттегляне на жалбата, спиране на производството или отказ за неговото възобновяване.
14. Определенията на тричленен състав на ВКС, потвърждаващи разпореждания на въззивен съд за връщане на касационна жалба, не подлежат на обжалване пред петчленен състав на съда по реда на чл. 218в, ал. 5 ГПК.